В корпоративна среда всеки ден правим избор къде да вложим себе си – в краткосрочните си цели на работното място или в растежа ни в дългосрочен план.

Човек започва работа с надеждата да постигне нещо, нямам проведено интервю за работа, в което кандидатът да е пропуснал да посочи „РАЗВИТИЕ“ като основна своя цел – макар и да го разбират различно, всички те искат да са част от някакъв процес на работното място. Понякога виждам нещо повече в някои и провокирам – какво искат да постигнат за една година, къде се виждат в развитието си като професионалисти, как смятат да извървят пътя между представи и действителност…

Звучи Ви познато, защото всички сме започнали от една и съща точка, с еднакви надежди да вървим напред и нагоре…

Но с времето потъваш в рутина и ежедневие и все по-рядко мислиш за Големите цели. А как да ги постигнеш, ако загубиш фокус върху тях? Ще послушаш някой мотивационен лектор, ще си ги запишеш в тетрадка. След това върху нея ще натрупаш протоколи от работни срещи, графици, планове за устойчив растеж и … праха на Забравата.

Все още звучи познато, нали?

Клишето гласи „Една мечта записана с дата се превръща в цел. А целта разбита на стъпки става план. Планът подкрепен от действия, превръща мечтите в реалност.“

Дразнещо, но практично!

Каква алтернатива можеш да предложиш на това да съставиш план за етапи в придобиване на умения и опит, нужни за Голямата цел? Именно първата организационна стъпка се оказва стъпката, която много от нас не правят никога.

Факт – пълен фокус върху текущите задачи на работното място помага на дневна база.

Въпрос – колко точно от тези задачи помагат за твоя лична цел? А за чужда? Не ми казвай, че не се дразниш от задачи, които ти ядат от времето. Всеки ден получаваш такава и истинската причина за раздразнението ти не е в неправилното делегиране.

Просто за теб няма практическа стойност да получиш за шести път изготвянето на отчет, който никой не гледа. Подсъзнателно усещаш, че е стъпка встрани от Голямата цел. Какво да направиш тогава?

План

И се придържай към него дори и на дневна база – на цената на някоя друга неизпълнена задача. О, еретично ли звучи? Съжалявам – понякога пътят към по-важните неща изисква умението да skip-ваш.

Понякога изисква и усилие в повече, когато е невъзможно да прескачаш задачи. Нужна е и дълбока вътрешна мотивация – че макар тези 10-на страници, прочетени сега, решен тест онлайн или проведен допълнителен експеримент да не дават резултат веднага, те са инвестиция.

Иван е най-добрият изпълнител и винаги предава всички свои задачи в срок, дори и на цената на извънреден труд. Открива се нова позиция. Иван очаква да бъде оценен на база на сегашен опит. Длъжността е дадена на Мария, която междувременно е придобила умения за работа със специфичен софтуер и говори езика на новия чуждестранен клиент. Тоест, Иван е корпоративен хамстер, който бяга колкото Мария, но затворен в своето колело. А Мария е избрала cross-country стил.

Дори и да „бягаш“ с еднакво темпо и еднакво време, разликата в продуктивността е очевидна.

Въпросът, който не си задаваме, е “ Как днес аз подготвям бъдещото си АЗ?“ – причината е в липсата на ясно установени приоритети в нас.

Случвало ти се е днес да искаш нова кола, утре почивка на Бахамите, а на следващия ден – просто да стане петък… Когато под тези желания липсва ясната представа какъв искаш да бъдеш като личност, къде искаш да стигнеш в рамките на фирма, срок , постижение, няма как да е иначе. По думите на мой любим спортист – „I feel like we all have two battles, or two enemies, going on. One with the man across from you. The second is with the man inside of you. I think once you control the one inside of you, the one across from you really doesn’t matter. I think that’s what we’re all trying to do. „

Веднъж наясно с целта, останалото е усилия.

Искаш да станеш добър фотограф? Трябва да започнеш да виждаш нещата около себе си, преди да започнеш да ги запечатваш.

Искаш да си боксьор? Не излизаш веднага на ринга, а първо скачаш на въже и налагаш торба с пясък.

В ежедневния спринт тези неща лесно можеш да пропуснеш. В маратона към Голямата цел всяка такава наглед ненужна крачка натежава. 

Например – бил си в отпуск, завръщаш се и имаш inbox с 97 непрочетени писма.Въздъхваш тежко и се заравяш в тях? Обикновено да. И тъй като в 11.00 имаш първата среща през деня, връщаш грешни отговори, лепиш листчета със срокове, водиш 2 разговора едновременно … за да постигнеш Inbox (0). Че каква цел може да е това? Ти самият не си доволен, а какво остава за онези, получили от теб половинчат mail с грешно прикачен файл? Или организираш така, че да отговориш само на топ приоритети, като си оставиш време и за твоята цел, а останалото разпределиш в седмицата на разумни порции.

Да се върнем на Иван – той ще се озори, но ще върне всички мейли коректно в срок и съвестно ще вложи много енергия в тази задача. Ще успее за срещата и за всичко след нея. Ще бъде доволен в края на работния ден (когато и да е той), че е успял да посрещне всички предизвикателства сега. А следващата Голяма възможност ще загуби отново, този път от Георги…

Защото не е успял да дефинира наистина важните неща за себе си, не е отделил време да определи нужните умения и да ги развие до нуждите на бъдещото си АЗ. Спринтираш и оставаш без дъх за нещо повече.

Или разумно разпределяш силите си за дълги разстояние и печелиш маратона.