Пъзелът на щастието

Подготвяйки семинара „Стъпки към щастието” и коучинг програмата, базирана на него, интервюирах няколко човека. Един от въпросите беше „щастлив ли си в момента?“. При отрицателен отговор, задавах допълнителен въпрос – „Кога мислиш, че ще бъдеш?“. Когато имам определена сума пари, когато сменя жилището, когато си купя едно камаро и тръгна с него за Португалия… Ако никога не стигнеш до тази цел, как ще бъдеш щастлив? Уклоничиви отговори от типа „Ами… ще измисля нещо там“.

В една от книгите си Дан Гилбърт говори за ексцентричен и мрачен експеримент, в който поставя хората пред задачата да мислят за евентуалната смърт на детето си и как биха изглеждали две години след нея. „ Досега не съм чул нито един човек да ми казва в допълнение на тези покъртителни тъжни образи, че си е представил и останалите неща, които неизбежно ще се случат през двете години… Моето предположение е, че този период трябва да съдържа НЕЩО – някакви случки и епизоди с определени емоционални последствия. Независимо дали са малки или големи, човек не може да отговори точно на въпроса ми, без да помисли за тях. И въпреки това, нито един човек никога не си е представял друго, освен едничкото ужасно събитие, подсказано от въпроса ми. Когато си представят бъдещето, отсъства огромна част от него, а отсъстващите неща имат значение.”

Каква е връзката на евентуалната лична трагедия, изследвана от Дан Гилбърт, и моите въпроси за щастието? И в двата случая допълнителните детайли липсват, макар и с противоположен знак. Поставяш в центъра  събитие, което е въображаемо, илюзия. Причината за еднаквия резултат според мен е във фокуса ни върху изхода от изключителните събития. Метафорично казано – живееш с картината от пъзела, но как ще я наредиш, ако ти липсват нейните парченца? Допълнителен фактор – трайно възпитаваната невъзможност да ценим тези парченца, малките ежедневни неща. Защото не изпитваме благодарност за тях.

Ежедневният натиск

Живеем в силно консуматорско общество, където според bizjournals.com ежедневно човек вижда между 2000 и 4000 реклами . Без значение дали ги възприемаме съзнателно, или не, огромната част от тях проповядват недоволство. Не директно, разбира се, а с кадифени ръкавици ни побутват към по-икономични, по-добри, по-нови, по-щастливи решения за живота и възможността да ги сбъднем още сега. За сметка, на нещата, които вече имаме, но очевидно трябва да сменим, ако искаме да бъдем модерни, практични, био и каквото още се сетите тук.

И ние реагираме.  Да вземем за пример нещо обикновено. Няма нищо лошо в това да си купиш нови обувки, дори и да имаш 10+ здрави чифта. Обществото е превърнало необходимостта в мода и забавление. Преди само 50 години хората са имали два чифта обувки – всекидневни и официални. Днес, ако твърде често носиш едни и същи обувки, ще доведе до някои негативни мнения за теб, а това директно ще рефлектира върху твоето чувство за самоуважение. Споменах обувките като пример, но би могло да бъде и възприятието за iPhone като причина за покупка.  Идеята е една и съща – изпадаме в зависимост – от типа „Ако –тогава”.

Проблемът с „Ако-тогава“

Ако си купя тези червени обувки, ще бъда по-атрактивна, следователно ще бъда по-щастлива. И на следващия ден някой друг идва на работа с по-готини обувки…

Ако взема телефон с марка ZTE, ще ме сметнат за човек без стил, следователно ще бъда по-нещастен. А лишаването от множество дребни изживявания заради 5 пъти по-скъпия телефон?

Според  Дан Ариели и неговите любопитни експерименти, ние гръмко тръбим, че консуматорското общество не може да ни повлияе. А после действаме точно консуматорски и вместо да си изберем салата с домати, краставици и сирене за 5 лева, ние отиваме там, където „меланж от най-пресните чери доматчета и крехки, свежи зеленчуци, съчетани елегантно с листо от целина, изкиснато в малинов винегрет” струва 20 лева. Дори и „слепите” тестове след това да показват почти никаква разлика, камо ли 4 пъти по-добър вкус. Но ако заведа Х в заведение за 5 лева, тя ще си помисли, че аз съм стиснат и тогава…

Какво можем да направим?

Тогава ние започваме да прехвърляме качествата на изживяването и възприемането върху нашата личност. Темата е много интересна и обемна. За нуждите на настоящата статия, ще се фокусирам не толкова върху „ефекта на ореола”, колкото върху така възпитаната невъзможност да бъдем благодарни. А чувството на благодарност е ключово за щастието ни – изследване на Харвард доказва, че дългосрочните успехи на човек се определят от начините, по които съзнанието ни възприема света. Когато възпитаваме в себе си чувство на благодарност, нашите нагласи са много по-позитивни, ние сме по-отворени към взаимодействия и нови изживявания.

И напротив – живеейки в среда на постоянно пасивно недоволство от това, което имаме , ние влизаме в спиралата на модела „Ако –тогава”. Това води до фокус върху вещите и целта става придобиването им, вместо върху процесите и нематериалните ценности. В дългосрочен план винаги ще има по-нов телефон, по-модерен цвят за сезона, повече пресищане с вещи. Ако се върнем на отговорите от началото – можеш да отидеш до Португалия с всякаква кола. И ако целта ти е свързана непременно с камарото, това може да отложи щастието ти до… никога.

Ако вместо върху конкретен резултат, се фокусираш върху процеса и идеята зад него? Ще можеш да се насладиш на всички онези дребни случки и емоционални последици, които едно такова пътуване ще ти даде. Във всеки един момент ти ще си по-близо до целта, преживявайки и оценявайки новите неща. Да ги споделиш с други хора – също. В нормален ден не винаги стигаме до това съзнание, защото сме заключили някъде чувството си за благодарност.

Благодарност – защо не? 

Това е сред първите теми и в коучинг програмата, и в семинара„Стъпки към щастието.  Работим за изграждане на осъзнатост за стойността и ролята на благодарността. И то не онази, механичната – тип промърморено набързо „мерси“. Процесът на осъзнаване на по-дълбоката стойност лично за мен на хората, състоянията и предметите, с които сме в досег. И за да работи, трябва да е искрена. Не сме ли загубили тази способност под пластовете ежедневни „ако“, „може би“ и „вероятно“?

Реших да изпробвам разработен от мен дневник на благодарността, с една от дамите с далечните цели. Само след седмица работа, ми сподели,  че е силно изненадана от себе си. Започнала е по-често да благодари на хората наоколо – и самата тя се чувства по-добре. Разбира се, ефект има и върху другите, които започна да възприема като по-отворени към нея и… по-усмихнати.

В своя статия Ейми Морин разглежда научно доказани ползи на благодарността. Сред тях е именно позитивното развитие на връзките, но и общо подобрение на емоционално, здравословно и психическо състояние. Не е случайно, че благодарност заляга дълбоко в основите на всяка световна религия. Разглеждайки семантикатата на „Аз съм благодарен” не е трудно да видим – аз съм Дарен с Благо, дадено ми е нещо ценно – самия живот. Наистина, понякога го забравяме. Втренчени в голяма цел от бъдещето, в непреодолим момент в миналото, ние забравяме да живеем ТУК и СЕГА. Забравяме да оценим нещата, които имаме.  Мислим за тези, които бихме искали. Всеки ден сами слагаме малки камъчета в обувките си. Чувстваме се зле от това. И на следващия ден слагаме още…

Приемайки с благодарност това, което вече имаме, преоткриваме малките парченца щастие, от които да сглобим пъзела на Голямото щастие. Работейки с коуч, фокусираното изследване на собствената реалност полага позитивната основа да вървиш напред, освобождава те от негативните филтри в съзнанието. В рамките на месец положителната промяна е факт, когато целенасочено провокираш себе си и приемаш постиженията си с благодарност. Повишаваш грижата за себе си, защото вече не приемаш,че си неудачник. Постигаш повече, защото имаш повече енергия – и тя не е негативна. А това е е добра първа стъпка към малко повече щастие за теб всеки ден!