Офис мъченикът е странна и често срещана птица. 

Той вярва или поне се опитва да убеди останалите, че работи повече. А е нужно да работи повече, за да станат нещата по правилния начин.

Н-И-К-О-Й не може да го свърши по-добре от него и затова не търси помощ със задачите. И не си взима почивка!

Но винаги може да поплаче на рамото ти, защото…

 Идва първи в офиса и си тръгва последен.

Идва в почивните дни.

Идва в отпуската си.

Като не забравя да си вземе работа за вкъщи.

Офис мъченикът е винаги на линия и З-Н-А-Е, че без усилията му фирмата би отишла по дяволите. А някак чувства, че не го оценяват! И страда…

За кого се сещаш, след като прочете горните редове?

Разбира се, това не си ти!

Винаги е някой друг, погълнат от работата и неспособен да се откъсне от нея.

Повечето хора, които отговарят на това описание, веднага си мислят, че не става дума за тях.

Или че – ако правят това, имат други, основателни причини. Това е проблемът – не поправяш нещата, които смяташ че са наред. Макар и непродуктивно, тоталното посвещаване, е нормата.

Изразява се в постоянна заетост, а не в резултати. 

Впрочем, колко зает/а си ТИ по скала от 1 до 10? 

И когато обратната връзка за изпълнението не е това, което офис мъченикът очаква, той… страда публично.  Страданието е неговият начин да се чувства добре.

Да получи съчувствие от колегите. Да измъкне признание от шефа.

Имаме работа с един от токсичните офис типове. 

Вреден е най-вече за себе си. Постоянно танцуващ на ръба на изтощението.

Системното недоспиване („Само да си довърша … и лягам.“) и лошото хранене („Ще обядвам набързо на бюрото си“) са характерен признак за синдрома.

Стои на бюрото час след час, избягвайки почивки за вода и кафе. А измъчената му физиономия се опитва неуспешно да предаде посланието му – „на линия съм 24 х 7“.

До какво води всичко това?

Изследване на работното място на GfK от 2015 установява, че типът „офис мъченик“ определя нивото си на стрес като високо и много високо в 65% от случаите. Спрямо 39%  като средно ниво. Със съответните здравословни последици. 

Токсичен е и за хората около себе си.

Нуждае се от внимание, което печели, играейки ролята на жертва. Може би знаеш наизуст изнервящият монолог „Всичко това го правя за Вас“ (вкъщи). Или „Тук никой не се раздава колкото мен!“ (в офиса).

Но…Въпреки 60+ часовата заетост на мъченика, той остава встрани от повишенията и увеличенията на заплатите. Става негативен към компанията и хората, заради които е пренебрегнат.

Не е точно хейтър, по-скоро е жлъчен към „фаворитите“, чиито резултати сравнява с продължителността на своя работен ден.  

Не се доверява на колегите си и поради това не делегира. Намалява продуктивността му и се превръща в спирачка за оперативните задачи. Но това все още не е основателна причина да поиска помощ. 

Защо?

Искаш да впечатлиш със всеотдайност шефа си, който по някаква причина много напомня… на някой от твоите родители. Изследвайки нуждата да бъдеш специален в офиса, отведе мен и клиент, да го наречем Иван, до прозрение, че корените на неговото преработване са в детските му години.

Кого НАИСТИНА искаш да впечатлиш? 

Амбициозна майка е изисквала отличен резултат в училище и всички извънкласни занимания.

И тези усилия никога не са получавали признание… което днес очакваш от шефа си. А Иван не може да постави поведението си на друга, здравословна основа, докато не го осъзнае.

И още… 

Понякога офис мъченикът е движен от страх. Че ще загубиш своята принадлежност към… нещо. Не винаги разбираш защо. Но знаеш, че НЕ ИСКАШ да бъдеш видян като заменяема част за организацията. 

С какво доказваш стойността си за екипа?

Затова пише мейли в часовете след полунощ. Те са безспорното доказателство, че е там и работи. 

Когато има задачи и не се справя особено добре? Не ги делегира и не иска помощ. Убеден е, че другите ще си помислят НЕЩО за него. 

Че не се справя.

Че не е компетентен.

И следователно е заменяем. Но пък после не пропуска да напомни, че никой не му помага!

Мисля си, ти кога за последно поиска подкрепа? 

Офис мъченикът не ползва отпуска

Напротив, взима си отпуск от живота, за да поработи още. Отказва да си вземе почивка. Неговата гордост са вложените часове.

А нагласата, че overtime те прави ценен получава неочакван съюзник в лицето на фирмената култура. 

Моя клиентка, да я наречем Мария, вижда как мениджърите негласно насърчават това поведение. Вижда как колегите и се чувстват задължени да работят в отпуската си.

Спомня си случаи по време на почивка, когато получава задачи с капацитет за пълен работен ден. И вярва, че това е нормата. 

Но за Мария това е някак… добре дошло. Тя е в надпревара за по-висока позиция.

Също като пилотите във Формула 1, знае, че има право на почивка за презареждане и смяна на гумите. И избира да не я ползва, с надеждата да спечели предимство пред останалите конкуренти за позицията. 

Мъглявата констатация от шефа „Много работиш!“ Мария приема като признание , че се справя. Приема го като задължение на ролевия модел.

В съзнанието си тя е незаменима. А незаменимите хора нямат право да отсъстват, нали?

Колко дни платен отпуск използва миналата година?