Спомняте ли си запазената марка на Майкъл Джексън?

Нарича се „Лунната походка“ и сякаш крачиш напред, но всъщност плавно се плъзгаш назад… 

Точно така започва да изглежда кариерата на Мария.

Което е странно за нея. Започнала е от най-ниското ниво в компанията, минала е през позицията на сътрудник, заместник мениджър и мениджър на клон.

За три години.

Сега отговаря за собствен екип от десет мениджъри…

Вече три години и няма изгледи това да се промени в близко бъдеще. 

И по-тревожно, в последната година резултатите на Мария едва забележимо, но постоянно спадат. За по-високи позиции са предпочетени нейни колеги.

Първия път го оправда пред себе си с недостатъчно опит и близките отношения на колегата с шефовете. Втория път откровено го нарече грешка – убедена е, че колегата и отстъпва по всички показатели, освен че е… послушен. 

Какво се случва? 

Мария ще започне да вярва, че и завиждат. Ще се обърка и ще загуби увереност.

Ще попадне на статия в женско списание, в която се говори за неравнопоставеност между половете в компаниите като позиция и заплащане. Ще повярва, че това е причината и ще се успокои, че се справя добре. 

Ще получи нов „шамар“ – от екипа си тръгва доверен служител, ключов изпълнител.

В опит да го задържи, ще разговарят в неформална среда. Служителят приема с неохота и Мария вярва, че той се чувства неудобно от решението си „да ни изостави.“ А разговорът ще покаже съвсем друго…

Чуй какво имам да ти кажа…

Мария има подготвена реч за задържане, макар да не се налага да използва често – едва за втори път за последните 8 месеца.

„Но това е нищо в сравнение с хаоса отвън. Знаете ли какво е текучеството в другите компании. Дори в другите отдели?!!“ 

И говори с вдъхновение и усмивка, а колегата кима и се съгласява, че нещата са така. Мария ще почувства топлата вълна на оптимизма – той ще остане!

-Мария, проблемът е в теб. Затова си тръгвам. – казва той. И продължава със студения душ. – Дори и днес – ти ме покани на монолог. Говориш много за това как се чувстваш от решението ми да изоставя компанията във важен момент. Не слушаш! Никога! Нито мен, нито колегите. Не ти пука какво мислим ние!

Не слушаш!

Към тези думи ще се връща отново и отново Мария.

„Не слушаш!“ Но как? Защо?

В крайна сметка, тя е шефът. Не трябва ли да знае най-добре?

Времето и е ценно, защо трябва да слуша неща, които вече знае? 

В остатъка от деня Мария се бори със своите съмнения.

„Не слушаш!“ Но нали аз съм участвала в създаването на тези процедури, мога да събера 2 и 2 сама, без да разтягат локуми…  

„Не слушаш!“ Дали наистина е така? 

Какво МОЖЕ да се случи?

Неумението да изслушаш и чуеш другия е само едно от слепите петна в поведението на мениджърите. За него виним ускорения живот в бизнес среда и натиска да вършиш много неща едновремнно… Но знаем, че това не е истинската причина. 

Кога развиваш неспособност да обърнеш внимание на човек?

Какво се иска, за да гледаш другия, да мълчиш и да го чуеш? 

Да не слушаш да отговориш, а да разбереш, както гласи популярното клише? Но клишетата понякога водят до осъзнаване…

Да не слушаш е от автоматичните дейности, които не забелязваме, че извършваме. Но винаги чувстваме ефектите и. 

Как коучинг помага?

Забележете колко пъти е използвана думата „вярва“ в текста. Ние живеем според вярванията си. И ако са погрешни?

Чрез коучинг откриваш сляпото петно.

Ще си зададеш правилните въпроси да го разбереш – кои навици или страхове са в основата му. Ще приемеш отговорността за промяната му. И ще създадеш решения, чрез които да премахнеш това препятствие от пътя си.  Например:

1. В разговор да задавам повече въпроси
2. Да изслушам отговора 
3. Ако се наложи аз да говоря – ще смеля отговора до тяхното ниво на разбиране

Полагайки и тези усилия, Мария ще тръгне отново напред. 

А кои са твоите слепи петна?

Как се справяш с тях?

Ако стоиш много време на едно място, може би е защото не решаваш казус, който НЕ знаеш, че имаш…