Извинение - какво го прави трудно за нас

Ето какво ми се случи преди няколко дни в супермаркет в „Дружба“:

заставам на касата, където пред мен имаше хлапе, на около 10-11 години. Взел е месо, хляб, млека, по списъка, който вероятно мама му е дала. И когато започна да прибира покупките си в платнената торбичка, до него застана СОТ-дамата, жена в пенсионна възраст.

Пред всички на опашката тя му каза:

– Младеж, ей сега на камерите видях, че си сложи нещо в джоба. Покажи веднага какво е.

Хлапето се смути и се изчерви. С глух глас отговори, че няма нищо в джобовете.

– Хайде, хайде, покажи! – настоява пазителката на реда. И малкият отваря джобовете на якето, където е само телефонът му. – Сигурен ли си? Я виж пак? Да не бъркам аз!

Тук вече се намеси касиерката и каза, че явно няма нищо, затова нека детето плати и да си тръгне. СОТ-дама го погледна строго още веднъж и по-скоро към нас, чакащите на опашката заяви:

– Видях, че пъхна нещо! Длъжна съм да проверя! Сега младите знаете ли какви са? – може би не същите думи, но в този смисъл. И побутва хлапето да се измести.

Тук вече се намесих аз.

– Точно така, проверихте! И защото няма нищо, сега дължите извинение на младежа.

СОТ-дамата ме погледна едва ли не с възмущение:

– Ама аз наистина го видях да слага нещо в джоба си.

Жената непосредствено зад мен също се обади:

– Ето, сбъркали сте! Боже, някой да злепостави така моето дете какво ще го направя…

Както и да е, с половин уста дамата се извини на хлапето и го пусна да си излезе, а тя самата бързо се покри някъде там, при своите камери.

Защо се намесих?

Първата ми, емоционална причина, е защото аз съм бил това хлапе. Обвинявали са ме несправедливо, публично.

И знам много добре какво изпитваш в този момент.

Изумление, страх, обида. В първия момент дори не можеш да възприемеш какво се случва. Всичко изглежда като лоша шега. Но уви, не е!

Някой там убедено те обвинява в грехове, които не си извършил. И въпреки че не си виновен, идва ти да потънеш в земята под неодобрението на твоите авторитети.

Вдигаш поглед да срещнеш подкрепа. Но… приятелите ти се взират усърдно в записките си, през прозореца, в обувките си…

Сякаш си единствения човек на света.

Но защо наистина се намесих?

Защото два пъти в този живот съм бил и СОТ-дамата.

Несправедливо обвиних някого в нещо, което не е извършил – не разполагах с пълната информация или просто направих прибързани заключения.

А после ми беше толкова трудно да си преглътна Егото пред всички останали и да призная, че съм сгрешил.

Беше ми трудно да поднеса извинение.

Извинение – защо?

Когато си ръководител, лесно е да развиеш нездравословното вярване, че винаги си прав.

Вярваш, че от теб се очакват всички отговори и нямаш право на грешка. Но тъй като не си съвършен/а… грешките се случват и са очевидни за хората около теб.

Но по-силни от извинението се оказват страха от провал, страха за имиджа, страха от унижението да признаем (публично) грешката си, че ще да дем на някой друг (емоционален) контрол над нас.

А когато всичко това се случва на един ръководител…

Може би тя/той не заслужава да е на позицията, на която е.

Но… когато ръководителят не се извинява, макар и да е очевидно, че е сгрешил/а, какво послание изпраща към екипа си?

„Да, нараних някого, но не ме е чак толкова грижа за чувствата му, че да си причиня емоционално неудобство. Няма да поема отговорност за действието си!“ 

Но кой наистина би искал да работи за такъв мениджър?

Rosen Rashkov е leadership trainer & coach на ръководители и екипи, лектор и автор на The Leadership Workshop – първият български newsletter за лидерство в LinkedIn, с над 3700 последователи в цял свят. От 2017 Росен си партнира с компании в развитието на автентични лидери и създаване на екипна култура, основана на комуникация и отговорност. За да работите с Росен в лидерско обучение или коучинг: rosen@rosenrashkov.com

0 коментара

Подайте коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Подобни публикации