„Дори днес, ако попитате възрастен бразилец за Пеле, старецът сваля шапката си в знак на възхищение и благодарност, но ако му разкажете за Гаринча, старецът се извинява, свежда очи и плаче.“ Бразилска поговорка
Открих историята за Гаринча преди много години в библиотеката в Търговище, в някаква стара, оръфана, отдавна забравена книга за бразилския футбол.
Но сред нейните страници се криеше една история, която се запечата в съзнанието ми като пример как дори малък жест може да промени траекторията на цял един живот. От години я разказвам на приятели, колеги и като приказка на малки деца. И преди няколко дни, когато в едно заведение в Сиена видях снимката на главния герой в историята, реших, че е време да я споделя и с вас…
Треньорът Жоао Салданя разказва, че при едно от безбройните пътувания на Ботафого, той и Гаринча си говорели до прозореца на хотела в някое забравено от бога бразилско градче.
От другата страна на прашната улица имало две малки кафенета.
Едното – препълнено с хора цялата сутрин. В другото седял сам собственикът – тъжен старец, който за хиляден път забърсвал тезгяха, миел чашите и гледал с надежда към минувачите, които просто не влизали при него, а избирали съседното кафе.
Защо? Кой знае?!
Тогава Гаринча направил това…
Може би традиция, може би просто силата на социалното одобрение, както би казал Робърт Чалдини. Животът понякога е несправедлив без причина…
Мане – както всички наричали Гаринча – дълго гледал самотния собственик. Изведнъж се обърнал към Салданя:
„Тренер, ще сляза долу за минутка.“
И след миг, вече се клатушкал към улицата със странната си походка, дължала се на неговия деформиран гръбнак и на това, че единият му крак бил с 6 см по-къс!
В претъпкания бар всички замръзнали, като във филмова сцена.
Та ето го пред тях Гаринча, легендарният световен шампион. В град, който живеел за утрешния мач! Всички говорели само за футбол, а запалянковците се оплаквали, че звездите на Ботафого са недостъпни в хотела.
И… ето ти го Гаринча!
Но Манe се приближил до претъпкания бар, спрял, погледнал смаяните посетители и… не влязъл. Вместо това направил още две крачки и отишъл в празното кафене.
Собственикът, онемял от изненада, чак изпуснал кърпата си.
А Гаринча? Любезно поискал „кафезиньо“, изпил си го спокойно и побъбрил няколко минути със стареца за утрешния мач. После платил и оставил малък бакшиш, потупал приятелски собственика по рамото и си тръгнал.
„Пет минути по-късно,“ спомня си Салданя, „кафето се пръскаше по шевовете от хора, стичащи се от всички страни.“ Гаринча, отивайки отново до прозореца, попитал Жоао Салданя:
„Така е по-справедливо, нали, тренер?“
Още същия ден, старият собственик, с треперещи ръце закачил на стената стола, на който Гаринча току-що бил седял, и поставил на видно място чашата, от която пил. А кафенето никога повече не било празно.
Защо ви разказвам всичко това?
Нося в себе си историята повече от 30 години. Впечатли ме още като дете, но сякаш не я разбирах изцяло, докато не навлязох в корпоративния свят.
Не всички сме суперзвезди като Гаринча, но всеки от нас има своето „празно кафене“ наоколо – човекът, който обядва сам, новият колега, който още търси мястото си, малкото семейно заведение, което се бори да оцелее в началото.
Малкият жест на вниманието, подкрепата или просто човешката топлина може да има ефект, по-голям отколкото си представяме. Понякога една дума на насърчение или признание може да промени не само работния ден на някого, а цялата му кариера.
Приемете историята с Гаринча като напомняне: че имаме избор всеки ден.
Можете да влезете в „препълненото кафене“, където са „всички“. А можете и да забележите самотния тъжен старец и да направите нещо по въпроса. И понякога това е достатъчно – да знаем, че сме направили света малко по-справедлив на цената на едно споделено кафе, на 5 минути внимание, на няколко добри думи, които сме избрали да не спестим. Защото, скъпи хора…
Малките добрини не са малки за онези, които ги получават.
0 коментара