Като поживееш малко във Facebook, осъзнаваш, че сарказмът е ако не цар, поне херцог в социалната мрежа.

Групи и страници са посветени на черната ирония, с която изразяваме отношение към гадния свят, в който живеем и несправедливостите към прекрасните личности, които сме. 

Според Wikipedia, сарказъм е подигравка, скрита в положителна оценка, но като цяло винаги има негативна конотация и се отнася към недостатъка на човек, предмет или явление… Характерни са безпощадността и остротата на изобличаване, издаващи недоволство и ненавист към обекта на забележките. 

„Петров, верно е casual Friday… Ама сигурно огледалото у вас сутринта е умряло от смях“.

Няма да учудя никой с изявлението,че сарказмът процъфтява в работна среда.

И странно – досега не съм срещнал обява за работа или страница с корпоративни ценности, където да прочетеш като предимство на компанията – „Несравним сарказъм“ – въпреки изобилието му. 

Кой използва сарказъм в офиса?

Въпросът е – кой не използва и какво, по дяволите му има? Сарказмът се е превърнал в метод за справяне с ежедневието, изтъкано от безсмислени задачи, шефове гадняри и служители тъпанари. 

Лесно е да стигнеш до черен колан по сарказъм в офиса – особено на места, където културата е изградена върху духовитостта на хапливите забележки. В някои търговски екипи със силна вътрешна конкуренция е норма да унижиш човек и начин да изтъкнеш, че си повече от него. 

„Петров, ти винаги ли си толкова глупав или днес надминаваш себе си?“

Сарказмът волно препуска из офиса – по коридорите, из конферентните зали, живее в мейлите и особено в разговорите 1 на 1, където често се раждат легендарни бисери.

Кимате и се усмихвате – значи сте съгласни с мен. Затова ви каня да направите списък с  вашите деструктивни коментари в последните 24 часа. Един лист ще стигне ли?

Разбирам възмущението ви – вие не сте такъв човек! Всички останали – да, но… 

Истината е, че сарказмът понякога е автоматичен.  Едно от слепите мениджърски петна. И ние не го забелязваме или помним.

Помнят го обектите му, с години. И го превръщат в част от нашата същност. Така ги губим за каузите си. 

„Петров, Петров, Петров… Ти си вечният Понеделник в моя живот!“ 

Какво правим с деструктивните коментари?

Превръщаме ги в знаме на нашата омраза. Отива Петров при Иванов и му казва:

–Шефът ме нарече негов личен Понеделник. Защо се заяжда с НАС? – забележете, че пострадалите сме НИЕ. Така, макар проблемът да е на индивидуално ниво, той се превръща в общ хейт из коридорите срещу начините, по които ни управляват. Искаме да ни ценят, получаваме това… 

„Петров, ако можеше да четеш погледи, щеше да млъкнеш, преди да заговориш.“

За един мениджър проблемът бързо заприличва на снежна топка. Макар да не приемаш навътре ВСЯКА забележка, когато някой като Петров се оплаче, ти се присещаш за подобно отношение и към теб. Дори и фокусът да е само върху Петров, ти се замисляш неволно – кога ли ще съм на неговото място?

И се научаваш да отвръщаш със същото – директно с по-слабите от теб, а с по-силните – когато не са наоколо. А как очакваш да си пълноценна част от екип, в чиито гърбове забиваш нож след нож? 

„Тайната на супер търговеца Петров? Отива некъпан при клиентите и те приемат всяка сделка, само да им се махне от офиса. Това аз не мога да постигна никога! „

Твоят принос за ниско ниво на сарказъм в офиса

Наистина, Петров може да има проблем с хигиената. Това е основанието за голяма част от деструктивните коментари – че те са истина. И какво от това? 

Дай своя принос за намаляване на нивата на сарказъм в офиса, особено ако си мениджър!  Лесно е – смени подхода си към ситуацията. Когато ти се прииска да ужилиш… 

Не си задавай въпроса „Вярно ли е това?“, а „Струва ли си?“. Или:

1. Този коментар ще помогне ли на човека, с когото говоря?
2. Ще се почувствам ли добре, ако аз съм обект на този коментар?

И ако отговорът на двата въпроса е „не“… просто спести малко сарказъм в офиса. Както разбрахме, имаме предостатъчно!