Когато играеш баскетбол в квартала, няма рефери и всеки сам решава дали е фаулиран или не.
Приятели сме и не играем грубо.
И все пак понякога ги има емоционалните моменти, когато просто фаулираш някого. За щастие, те са рядкост и по-често имаме чиста, мъжка игра.
Не и когато с нас е Кольо.
Би трябвало човек на четирийсет години, с две деца и сериозна работа зад гърба си, да е поузрял емоционално.
Но Кольо иска винаги да печели.
Когато печели, не млъква. Когато губи, ето как реагира: Една неделя, още в първите разигравания, Кольо проби срещу мен и скочи да стреля. Скочих и аз, за да блокирам изстрела му.
„Фаул!“ – кресна Кольо – „Имаше фаул!“
Сега, което си е истина, докоснах го с върха на кутрето си – едва доловимо, почти неусетно, но докосване. Минути по-късно, Кольо стреля през човек и пропусна. И така, при почти всеки пропуск…
„Фаул. Имаше фаул!“ – настоява Кольо.
Към края на играта, водехме с едно и топката попадна в нашия герой.
Видях, че е в неудобна позиция да стреля и направих лъжливо движение, все едно скачам за блок, макар и далеч от него. Кольо се хвана и прибърза с изстрела… за да пропусне зрелищно.
„Фаул!“ – ревнаха през смях всички.
Урокът
В живота и бизнеса съм срещал и други Кольовци, които не могат да приемат дори малки поражения.
Тогава какво ти остава?
Да търсиш оправдания, да обвиниш някой друг или просто да излъжеш, бягайки от отговорността да се изправиш пред неуспеха си. И това е най-видимо в моментите, когато единствено от теб зависи дали ще извикаш „Фаул!“ или ще продължиш да играеш.
Какво е „добра игра“?
Сред нещата, с които се гордея, е че на моите години не се давам дори на двойно по-млади момчета.
Имам си и любим съперник, младеж на Доньо, с който се захапваме здраво и всеки път ни е оспорвано. Понякога той взима превес, понякога съм аз…
В един августовски ден, до последно не беше ясно дали ще се съберем за игра – всеки беше някъде за уикенда. Реших, че ще отида да потичам и навъртях няколко километра, когато някой писа, че все пак ще ираем…
Само че вече бях поуморен и реших да играя по-полека, вместо да се боря с Доньо. Вместо да пробивам и стрелям, ще подавам на момчетата.
В края на деня, бихме с 4 на 1 игри.
В две от тях не отбелязах нито веднъж (играем до 15 точки). Но в третата ни победа, 100% от кошовете бяха след мои подавания.
Доньо дойде при мен.
– Днес май не ти е ден? Не ти върви играта. – Погледнах го изненадано.
– Човек, току що ви пребихме? Как така не ми върви играта?
– Е виж че нищо не вкарваш днес.
Урокът
В бизнеса и живота, много често свързваме успеха с нещо видимо – взимаш топката, стреляш, вкарваш. Аплодираш тези, които вкарват повече и по-често.
Готови сме да осъдим тези, които не вкарват.
Когато обаче играеш в екип, знаеш, че освен да стреляш, можеш да помогнеш за успеха по много други начини – и те често са невидими. Защото са резултат на дисциплина, отдаденост, саможертва, подготовка – все неща, които се случват далеч от светлините на прожекторите.
Затова вярвам, че „добрата игра“ може да има много лица – и понякога те са различни от това, което виждате на таблото с резултатите. И за ръководителя е важно да вижда и оценява хората в екипа си, чиято „добра игра“ е различна.
-=-=-
📱 Говорете с Росен за практични лидерски тренинг програми, които дават трайни резултати на rosen@rosenrashkov.com и/или 0878921000.
The Leadership Workshop e първият и най-популярен български newsletter за лидерство в LinkedIn, следван от над 6460 настоящи и бъдещи ръководители от близо 2600 бизнес и nonprofit организации.
0 коментара