Невидимият маратон

Преди няколко дни се оказах хванат в разговор, където мой приятел разпалено ме убеждаваше, че ТРЯБВА да пробягам поне един маратон в живота си.

Говореше така, сякаш без тези 42 километра животът ми би бил някак непълноценен, като книга с липсващи страници. Седях, слушах го и после му зададох ето този въпрос:

Дали маратонът е единственият начин да докажеш на себе си, че си достатъчно силен?

Защото хора, в живота рядко нещо е черно-бяло и едва ли единственият истински тест за издръжливост е краката да те болят зверски, дробовете ти да горят, а умът ти да те умолява да спреш… И да, сигурно има нещо много красиво и героично въпреки болката и изтощението да продължиш напред.

Ние, човеците, от древни времена възпяваме красотата на самотната борба срещу разстоянието и времето – и създаваме герои от хората, чийто дух побеждава материята. Но…

Невидимият маратон: Може би грешим, когато мислим, че има само един начин да открием колко силни сме.

Познавам една жена – нека я наречем Мария – която никога не е пробягала маратон. Тя е на четиридесет и две години, майка на две деца, и управлява средно предприятие с около петдесет души персонал.

И тя, също като теб, бяга невидим маратон всеки ден.

За разлика от класическия маратон, където с часове можеш да останеш сам с мислите си и с вътрешните си диалози, в офиса рядко имаш възможност да се скриеш зад собствените си мисли и да се бориш само със себе си.

Трябва да четеш хората, да предвиждаш техните реакции, да вземаш решения за част от секундата, докато всички очакват от теб да знаеш отговора. Трябва да падаш и да ставаш бързичко, защото някой – колега, клиент, мениджър, цял екип дори – разчитат на теб точно в този момент.

Мария никога не е чувала аплодисментите на публиката на финала на маратон.

Никога не е получавала медал за това, че е издържала до края. Но всяка сутрин, когато влиза в офиса, тя започва нов километър от безкрайния си, невидим маратон. Този, в който трябва да координираш хора с различни характери към една цел. Този, в който успехът не зависи само от теб, но провалът може да те повали.

В бизнеса ние обожаваме маратонските метафори.

Говорим за „дългосрочната визия“, за „устойчивостта“, за това как лидерството е постоянство и издръжливост. И всички тези неща са верни. Но понякога забравяме, че истинските маратони са невидимите – тези, които бягаме всеки ден – и успяваме да ги завършим, макар и понякога на един крак.

Маратонът на родителството, където трябва да тичаш 18 години подред без почивка. Маратонът на грижата за твърде възрастни родители. Маратонът на изграждането на бизнес или кариера. Маратонът на изграждането на успешна връзка с Човека в твоя живот.

В тези маратони няма медали, няма публика, няма ясна финална линия.

Всяка седмица е невидим маратон. Събуждаш се в понеделник и знаеш, че идват пет дни, изпълнени с проблеми, които трябва да решиш, хора, които трябва да мотивираш, и решения, които трябва да вземеш.

Този маратон не е 42 километра – той е безкраен, защото всеки петък финишираш, за да застанеш отново на старта в понеделник.

Невидим маратон е изграждането на отношения с клиенти.

Понякога са „трудни“ – звънят през ден с нови претенции, рядко са доволни, а ги има онези вечни критикари, които те карат да се съмняваш в собствената си професионална стойност. Но ти продължаваш да отговаряш учтиво, защото знаеш, че зад гнева им се крие човек, който просто иска да бъде чут.

Това, скъпи хора, си е ултрамаратон – но вие го преминавате успешно седмица след седмица. Поздравления за вас!

Невидим маратон е лидерството. Когато екипът ти преминава през трудности и ти знаеш, че собствените ти страхове трябва да останат скрити. Когато трябва да излъчваш увереност, докато вътрешно се чудиш дали правиш правилните избори. Когато се чувстваш между чука на фирмените изисквания и наковалнята на нуждите на твоите хора… Но все пак успяваш да бъдеш подкрепата, на която другите могат да разчиташ.

Нищо, че за теб (понякога) единствената подкрепа е собствената ти воля да не се отказваш пред трудностите. Това, скъпи хора, също е ултра маратон – но вие сте като Дейвид Гогинс, седмица след седмица. Поздравления за вас!

Невидим маратона са иновациите и промените. И в тях тичаш към нещо, което още не знаеш как би изглеждало. Месеци наред работиш върху проект, продукт или идея, които може да се окажат неуспешни. Но всяка сутрин ставаш и продължаваш, защото знаеш, че единственият начин да разбереш дали нещо работи е да го доведеш до край.

Невидимият маратон е да живееш според ценностите си.

В него всеки ден трябва да избираш между лесното и правилното. Когато пазарът ти крещи да понижиш качеството, за да намалиш разходите. Когато конкуренцията се опитва да ти отмъкне хора, колегата си вземе фалшив болничен, когато друг отдел се оправдава с твоя отдел, ти знаеш, че също можеш да го направиш. Можеш да излъжеш малко, просто малко, и никой няма да разбере.

В този маратон всяка крачка е избор, и на финала не те очаква медал. Но те очаква моралното огледало, в което ще се погледнеш в края на кариерата си… Да, и това е ултрамаратон, който вие печелите седмица след седмица. Поздравления за теб!

Виждате, невидимите маратони са навсякъде около нас.

Написах този текст, за да го осъзнаеш и ти – че всеки ден имаш своите невидими маратони. И те не са никак лесни. Искам да ти кажа, че вярвам в теб и че не си сам/а. Че имаш в себе си силата да продължиш напред, дори когато нямаш подкрепяща публика.

Дори когато си мислиш, че си далеч от финала.

Дори когато единственият човек, който знае колко трудно е било, си ти.

Защото, дори и да не бягаме онези 42 километра, за които настоява моят приятел, всички ние сме маратонци. Разликата е само в това дали разпознаваме маратоните, в които участваме. Дали осъзнаване значението и изискванията им.

Дали разбираме, че истинската сила не се измерва в медали и аплодисменти, а в способността да ставаш всяка сутрин и да продължиш напред, въпреки че никой не вижда колко трудно е.

Моят приятел ще продължи да ме убеждава да пробягам маратон. Днес ще го изненадам, като му споделя тази метафора: че всеки ден пробягвам десетки невидими маратони.

И може би точно в това се крие най-голямата красота: че има толкова много начини да бъдеш силен, колкото има хора на света. Че уникалността не се състои в това да правиш същото като всички други, а в това да разпознаеш собствените си маратони и да намериш силата да ги завършиш – дори когато никой не вижда колко далеч си стигнал.

Защото, в крайна сметка, ти си по-силен, отколкото мислиш.

С вяра в теб,
Росен