Попаднах на картината в малка художествена галерия някъде из Тоскана.
Нарисувана е около 1440-та година от Джовани ди Паоло за семейния олтар на стара аристократична фамилия.
На пръв поглед – класически сюжет, в който Свети Георги убива змея. Но… За разлика от традиционните по онова време изображения, тук художникът е направил нещо необичайно.
Рицарят е огромен, а драконът е малък. Почти незабележим в първия момент.
Което ме замисли…
Дали пък, преди шестстотин години, този творец не е закодирал в картината си послание, от което се нуждаем и днес?
Драконите, пред които се изправяме, винаги изглеждат огромни… в началото
Помниш ли първия си работен ден?
Как офисът ти се струваше като лабиринт от непознати лица и неписани правила? Помниш ли първия си труден разговор като мениджър? Първата ти важна презентация, когато всички погледи се обърнаха към теб и гърлото ти внезапно пресъхна.
Драконът на новото работно място се оказва просто стая с хора, които също пият кафе и се безпокоят дали ще успеят да вземат навреме детето от градина.
Драконът на трудния разговор се оказа твърде изморен човек, който мислеше, че работата му вече не се цени. А драконът на презентацията? След двадесет минути всички просто кимнаха, измърмориха одобрително и преминаха към следващата точка в дневния ред…
Дракони = Страхове
Те са част от нас самите – но никога не са били истински чудовища. Те са нашите собствени съмнения и страхове. Те са гласът, който ни шепти „не можеш“ точно в момента, когато сме най-близо до това да можем. И тези дракони…
Те не искат жертвоприношения от злочестите жители на някой древен град.
Те искат ние сами да се жертваме. Да отстъпим пред собствените си страхове („Не мога! Много е трудно… Какво ще си помислят за мен. Ами ако ме напусне?“). Ден след ден, докато не остане нищо от нас.
Да, плашещо е.
Когато се изправиш пред дракона за първи път, той сякаш заема целия ти хоризонт. Той е всичко, за което мислиш. Дишането му е бурята, която чуваш; очите му са единственото светлина, която виждаш. И колкото повече го слушаш, толкова по-голям става.
Но в момента, в който го победиш?
Разбираш, че никога не е бил толкова страшен – той се смалява дотолкова, че започваш да се съмняваш дали изобщо е съществувал.
Преди 600 години Джовани ди Паоло е нарисувал истината.
В картината на живота ни Свети Георги винаги е по-голям от дракона, защото Свети Георги е всеки от нас, след битката.
Силни, уморени, леко изненадани, че въобще се е случило. А драконът винаги е бил по-малък от представата ни за него.
Но ето го парадоксът: следващият дракон пак ще изглежда огромен.
Новата работа, новото предизвикателство, новият страх. Защото паметта ни е странна – помним травмата от битката, но не размера на противника. Помним колко сме се притеснявали и тревожили, но не колко малко е било това, от което сме се боели.
И така живеем – в постоянна битка с дракони, големи като зверовете в House of Dragons. А те, в крайна сметка се оказват големи колкото фигурките в някой магазин за играчки.
Ще се постарая да запомня картината на ди Паоло.
Да си напомням, че няма значение колко големи са драконите.
Защото аз и ти сме по-големи от страховете си, дори когато го забравяме в ужаса на първата си среща с тях. И че всеки път, когато се изправяме срещу тях, ставаме малко по-силни – не защото драконите стават по-малки, а защото ние растем.
-=-=-
п.с. Проучвания на учени от университета „Емъри“ предполагат, че хората се раждат само с два основни вродени страха:
- Страх от падане: Това се демонстрира рано при бебета, които проявяват несигурност на „визуални пропасти“.
- Страх от силни шумове: Рефлексът на стряскане при силни звуци също е вроден, предизвиквайки реакция на опасност.
Според невролога Сет Норхолм, останалите страхове се считат за придобити чрез учене, култура, житейски опит и понякога травми…
Bulgarian